Този въпрос мъчи масово народа, посещаващ древния град.

На кръчма в Истанбул

Намерете „Истиклял джаддесъ“ и катерете нагоре по нея към „Таксим“. На 200-300 метра преди „Таксим“ завийте наляво и обикаляйте из лабиринтите. Там ще видите десетки заведения, но изберете тези, в които седят и фиркат само турци.

Там, особено петък и събота вечер, купонът е нонстоп. Цените са приемливи, народът – сравнително интелигентен. Няма да срещнете дами със забрадки и манафи с големи черни мустаци

Положението обаче не е същото половин километър по-нататък, където се намират кварталите „Тарлабашъ“ и „Долапдере“. Ходенето там не се препоръчва за туристи, защото най-вероятно няма да излязат живи от тези квартали. Те са обитание на всякакви кюрди и подобни (не съм специалист по малцинствата в Истанбул). По улиците им ходят стада овце, между къщите напречно на пътя са прострени гащи и въобще цигания!

Така че хубави кръчми вие лесно ще намерите в Истанбул, но внимавайте много накъде ще забиете, след като излезете от кръчмата! Ако се загубите, може и да не ви стане чак толкова приятно.

Аз лично манафи в Истанбул не съм срещал, тази информация я имам от местен, който е преподавател в университет, доста интелигентен младеж. Той ми разказа и „за меда, и за жилото“ на Истанбул, така че бързам да го споделя с вас.

Хасковските минерални бани са чудесно място, което за съжаление не е станало така популярно за туристите и инвеститорите като троянското село Чифлик. Или по-точно е загубило славата си, която е имало от комунистическо време. И се е превърнало в познатото напоследък съчетание между социалистически руини и модерни и недотам модерни хотели.

Донякъде тази слава се е позагубила заради лошите отзиви, които имаме за хотел „Йонико“, това балкантуристко недоразумение, което и днес стърчи над селцето.

хората дори знаеха детайли от историята ни, коя е столицата. Естествено, очаквах, че няма да знаят абсолютно нищо, затова това ме шашна така.
- И каква е причината да сме толкова популярни на другия край на света?
- Причината е, че тук живее бившият ни щангист Благой Благоев, а тук щангите са това, което е футболът в Англия, да речем. Така, че той направо е обект на боготворене.
- Не е ли малко силно казано?
- Знаете ли, че най-популярното име за момчета тук в момента е Благой. Стотици момчета се казват така, а това хич не е малко, като се има предвид, че населението е 9 400… Има и момчета, кръстени Янко – на Янко Русев, както и Стефан – на Стефан Ботев, който също живее в близката Австралия. Бус с имената на българите обикаля целия остров с рекламна цел.
- Кажете нещо повече за страната?
- Както е известно, това е една от най-богатите държави, благодарение на птичия тор – гуану. С раждането си всеки автоматично получава сериозна банкова сметка. Въпреки че едва ли има 20 километра пътища, навсякъде се виждат кадилаци. Иначе Науру е коралов атол в Централния тих океан на 41 км. от екватора, 0 градуса южна ширина и 167 градуса източна дължина. Република е със столица Ярен, нямат собствена валута – използват австралийския долар. Населението е съставено от 12 племена, всичките християни. Природата е райска.

Тодор Александров, с когото е това интервю, е на 53 години, собственик на зеленчукова борса. Като турист е обиколил всички континенти с изключение на Антарктида. Наскоро той се завърна от островната държава Науру, известна като една от най-богатите в света.

Вероятно много хора си спомнят, че последните информации, които излязоха в пресата за Благой Благоев, бяха през 1984 г., когато на кръг от Световната купа по вдигане на тежести в Мелбърн той участва за последен път и прекрати кариерата си. През 1991 г. пък вестниците само споменаха, че популярният спортист е “откраднал” трима от най-добрите ни щангисти – Стефан Ботев, Кирил Кунев и Севдалин Маринов, които тогава заминават за Мелбърн и започват да се състезават под австралийски флаг.Истината е една – през 1984 г. се запознах на състезание в Мелбърн с президента на Австралийската федерация по вдигане на тежести Сем Кофа, който ми предложи да остана в страната като треньор на националния им отбор. Тогава отказах и през 1985 г. станах треньор на българския национален младежки отбор по вдигане на тежести, разказва днес Благой Благоев.
Пет години по-късно случайността среща отново именития ни спортист със Сем Кофа, който отново му предлага нов петгодишен договор за периода 1991 – 1996 г. Благоев е заинтересован от предложението, което означавало да подготвя спортистите за две олимпиади – тази през 1992 г., която се проведе в Барселона, и последвалата я през 1996 г. в Атланта. В договора е записано, че щангистът ще получава годишно 40 000 австралийски долара (1 австралийски долар е равен на 1 германска марка), голяма къща, разходите на която се поемат от австралийска страна, две коли. Българският спортист приема и с цялото си семейство заминава официално за Мелбърн. Държа да се подчертае, че не съм емигрирал, уточнява днес Благой Благоев.

На Траш.Ком гостува: Дилян ВЪЛЕВ

Попадаме в квартала Авджилар (Avcilar), на доста километри от центъра. „В него живеят около половин милион души – обяснява нашият нов приятел Танджу, с когото се срещаме по работа. В целия Авджилар има няколко кафенета, а бири може да се пият само край морето.“

Нашето пребиваване в Turkey обаче съвпада с техния празник Рамазан (Ramazan). „Не ви съветвам и край морето да пиете, защото по време на Рамазана никой няма да ви погледне с добро око - казва Танджу“ „Ами в центъра всички пият, кандилкат се по „Истиклял джаддесъ“ (Istiklal Caddesi), как става тази работа!?“ – питаме ние.

„В центъра може. Центърът е за туристите.“

Тогава ни светва защо през Главната улица за един уикенд се извървяват 2 милиона души! И то главно местни хора! Просто почти никъде другаде не се пие!!!!!

Отиваме в Зейтинбурну (Zeytinburnu). Също на майната си, спрямо нашите представи. Сигурно сте го чували, има такъв футболен отбор. Това е огромен квартал, който навярно събира народ колкото половин София.

Обикаляме. Близо два часа спортно ходене. Няма и следа от кафене. Но за сметка на това се продават всякакви камизолки, гащи първа и втора употреба. Пълно е с надписи на български и на руски. Явно нашенските магазинджии от там пазаруват. Можете да видите надпис „ЕВТИНО И КА4ЕСТВЕНО“, например. С четворка вместо „Ч“, като в интернет. Брей, трудови хора! Да нямат време за едно кафе крак да подгънат!

В Zeytinburnu успяваме да снимаме един забележителен манекен, обесен за врата с тел. Наднорменото тегло в Турция сякаш не е проблем, а нещо обичайно. Ако жена ти прилича на фолксваген тип „Костенурка“, значи всичко е наред. И някои от манекените налагат тази мода, както се вижда от снимката. Все още се срещат обаче и упадъчно слаби девойки. И то главно по телевизията или по билбордовете. Но по улицата задължително ще се натъкнете на традиционното турско семейство – жената със забрадка, мъжът – с мустаци като на Ердоган и детенце: е, децата са си прекрасни винаги. Тях ислямът не ги лови толкова.

Коренно различно е положението на така наречените Принцови острови, или Adalar (островите). Попадаме на най-големия от тях – Бююкада (Buyukada, „голям остров“ на турски). Той е китно място като пазарджишкото село Калугерово през лятото, главната разлика е, че е насред морето. Има десетина ресторанта, все край брега.

Никой от местните не сяда там или ако седне, ще поиграе табла, ще обсъди политиката, но в никакъв случай няма да поръча нещо, в краен случай – чай.

Ресторантите са за туристите. Местните могат вежливо да ги обслужат, могат да си помислят (с право): ей, колко са прости тия туристи, а!? Могат да полеят с вода жално мяучещите наоколо котки. И това е.

Защо се получава така? Защото голяма част от турците се отнасят към работата с религиозно чувство. Те наистина нямат време за кафета и глезотии, а трупат съкровища на небесата. Спестяват например за къща на небето. А по центъра ходят най-големите нехранимайковци.

Някои от тях се редят на опашка за КЬОФТЕ, с ударение на „о“ (виж снимката). То, разбира се, не е от свинско месо – религията не позволява. Видяхме такива огромни опашки за КЬОФТЕ и КЕБАП, каквито у нас не е имало и по социалистическо време.

Други отиват на бръснар. Забележете снимката, на която пише „Куафьор“. Виждате ли кой се мъдри горе вляво на витрината? Познахте! Това е Джони Деп!!! Но кой би се осмелил да влезе в такава бръснарница, ако вече е гледал „Sweeney Todd“?

Жалко, че Ататюрк навремето не е научил турчолята да пият. Сам той, както знаем, си е заминал заради яко фиркане, но не е пожелал да сподели това благо със съотечествениците си. Ако го беше сторил, може би днешните турци щяха да имат по-големи шансове за членство в Евросъюза. Вместо това обаче те се обръщат все повече към исляма и страната им е на път да стане втори Иран по фанатизъм.

Ето какво прочетох в последния засега 38 брой на списание „Тема“. Думите са на професор Георги Марков, директор на Историческия институт към БАН:

„Смятам, че с Турция трябва да сме добри комшии, но между нас трябва да има граница, която да е външна на ЕС. Сблъсъкът на цивилизациите не е измислен и Турция вече е все по-малко светска и кемалистка държава и все повече ислямска. Трябва да си отворим очите за това, което става там, защото въпросът не е само до забрадките. В момента се отстранява последната опора на кемализма – войската. Парадоксът е, че ЕС в момента помага на ислямизма в Турция. Брюксел казва: Вън генералите от политиката!

Ислямът обаче заплашва не само Турция, а и европейската християнска цивилизация. Това, което преди векове арабите и османските турци не са успели да постигнат със силата на оръжието, сега го осъществяват с други средства. Заради това категорично смятам, че за Турция няма място в ЕС“.

Ами, след дългата обиколка в търсене на кафене няма как да не се съгласим с професора!

Защо в българския интернет не се намира почти никаква стойностна информация за Истанбул, освен офертите на туроператорите, историческите и географическите справки и волните и неволни напъни на наши графомани? На тези съвременни Алековци, които си мислят, че са откривателите на Византион, след които повече едва ли някой някога ще стъпи в този град? Защо не пише къде са хубавите кръчми, къде да си напазаруваме евтино дънки и техника, къде да срещнем интересни и полезни хора?

Налага се изводът, че тези нашенци, които знаят нещо повече за Константинопол, владеят и други езици и предпочитат да споделят впечатленията си на тях. А онези, които владеят само български, ако въобще могат да кажат нещо ценно, предпочитат да го запазят за себе си. Все едно че ако споделиш с някого някаква инфомация, тя може току виж да се изчерпа…

Истината е, че българите, които владеят само български, се отнасят надменно към града и се изказват на принципа: „Не съм бил в Истанбул, но за мен той е един манафски град, пълен с резняци”. Всеки е в правото си да разсъждава както му е угодно. Ето например Пловдив е по-стар от Истанбул и това може да ни изпълва с голяма гордост. Пловдив е бил столица на римската провинция Тракия и това е прекрасно! Но дава ли ни то повод да се отнасяме небрежно и пренебрежително към нещо, което не познаваме?! Явно Турция, а и Румъния са сред страните, за които знаем възможно най-малко. И категорично отказваме да научим каквото и да било.

Пък нека да разправят, че от всичко на света най-добре познаваме съседите си. Или само си мислим, че ги познаваме?

И сигурно за това нашенските туристи ги водят на „Синята джамия“ и „Айя София“, да зяпат фаянсови плочки, а не на „Истиклял“, където да хапнат кокореч, да видят що е заведение и нощен живот. В София като стане 22 часа, сякаш пада бомба по улиците. Народът бърза да не изтърве последните трамваи. Имаме няколко денонощни кръчми, което сравнено с нощния живот на турчолята си е едно кръгло нищо. Когато нощна София си ляга да спи, нощен Истанбул започва купона!

По-късно научихме, че извън центъра истината е много по-различна и шокираща. Репортаж от три квартала на Истанбул ще намерите тук.

До нея обаче сякаш за да подчертае „превъзходството“ си, се пъчи хотел „Виталис“.

Това е отремонтирана сграда тип соцобщежитие или балнеосанаториум с басейнче вряла вода на двора. Отиваш там в петък вечер и ти казват, че басейнът не работи, тъй като водата изведнъж е позеленяла и се наложило да я източат. Пълнят го наново, но с 48-градусова. Студената вода е спряла. Ресторантът не работи (отваря по-късно вечерта). А има ли какво да се прави? Не. „Ако искате, разходете се по шосето надолу“. Наистина малко след Пчелинските минерални „бани“ пътят рязко свършва.

Добре тогава, да се забием в интернет. Ето какво четем в диплянката на хотела: „Има възможност за WIRELESS в целия комплекс срещу заплащане и наемане на кабел RJ45 от рецепция“. Това ще е някакъв нов wireless, казваме си, и решаваме да наемем срещу заплащане въпросния кабел. Той се оказва дълъг около 40-50 сантиметра, достатъчно дълъг, за да се пребиеш или обесиш, но твърде къс за каквато и да била работа. На всичкото отгоре единственото място, където може да се включи, е зад телевизора.

Приспособяваме табуретка, която да придобие функциите на бюро и мъчително изчакваме утрешния ден, за да се отправим към Хисаря, където също няма WIRELESS, но няма и кабели.